Надеждата и опита

Първи клас

Posted on: април 27, 2012

Миналата година в периода месец март – май обмисляхме дали детето е готово за първи клас и в какво училище да я запишем – в частно, в държавно или да я отложим една година. Обсъждахме с учителките още от началото на март, чудехме се как ще й се отрази обстановката в голямо училище. Детето по това време беше зле с фината моторика, имаше проблеми с разказването и с логическото мислене. Но имаше и доста умения. Бях решила да направим пълно обследване в клиника „Свети Никола”, за да получим компетентно мнение. За обследване в клиниката се чака доста време, през месец март бях записала час за първа среща, през месец май беше същинското обследване.

Междувременно по настояване на таткото бяхме записали детето и за изпита в Националния учебен комплекс по култура в Горна Баня. Купихме си трите книги от книжарницата на училището и работехме усилено по първа и втора книга около месец и половина преди изпита. Части от тези книги ми бяха попадали и в интернет, бяха ни давани и от логопедите и имахме предишна подготовка с някои от задачите.

И в края на май започнахме да обмисляме резултатите. От клиника „Свети Никола” ни намекнаха, че е по-добре да я отложим от първи клас, за да си навакса пропуските или да следим много внимателно как й се отразява тръгването на училище, зависело в какъв клас ще попаднем, учителката и отношението към детето. Поставиха логопедична диагноза, премериха нормално IQ, физическа възраст с около7-8 месеца по-малка от календарната. Психологическият тест ми се видя сложен и бях доволна от отговорите на детето.

На изпита в Горна Баня, детето влезе само, усмихнато и с добро отношение към „училището при планината”. Не беше сред приетите, но не беше и от последните места. Имам спомен, че беше на около 60-то място отзад напред. Ходихме да проверим резултата. Учителката, която показва работите каза, че според нея детето е разбрало условията на задачите, писало е по всяка от тях, но или не й е стигнало времето, и не се е сетила да завърши. И двамата с баща й отчетохме, че това е окуражителен резултат – детето влезе и излезе само, и беше разбрало и работило по всички задачи.

След още няколко разговори с учители, решихме да запишем детето в първи клас. Интересно за мен беше, че учителите имаха по-спокойно отношение към училището и детето. А психолозите и логопедите (работехме през лятото 2 месеца усилено с логопед) имаха доста високи изисквания и очаквания, че детето няма да се справи.

През лятото детето израстна още, занимавахме се с нея по 1-2 часа на ден и на 15 септември нямах никакво съмнение, че дъщеря ни е готово за първи клас. И съм много благодарна на всички, които ни подкрепиха в решението да тръгва на училище с набора си. Моята най-голяма мечта беше, детето да ходи в кварталното училище, без никаква подкрепа от допълнителни институции.

За българското държавно училище

Имам по скоро положителни впечатления от българското държавно училище. Първо се записахме в едно от кварталните ни училища, при много мила госпожа. Но класа се оказа с необичайно буйни момчета, налагаше се още в първи клас да идва директора, за да се кара на целият клас, наричаше ги „класа с най-лоша дисциплина”. Дъщеря ми нямаше проблем с учебният материал, но по някои признаци прецених, че обстановката я потиска.

Около 3 месеца след началото на учебната година се преместихме в другото ни квартално училище, попаднахме в клас на по-кротки деца, с много добра и грижовна класна. И скоро ще завършва първи клас. Не посещава училищната занималня. Като учебен материал се справя много добре – децата казват, че тя чете най-добре непознат текст, пише много правилно, има затруднения по физкултура, не винаги може да се включва в игрите. Като цяло имаме спокоен първи клас, учителите възприемат детето като умно и кротко.

За да съм по ориентирана в учебните резултати я пращах на състезания. На състезанието на секцията на Софийските математици имаше 27 точки от максимални 50, на Коледното математическо състезание имаше 56 точки от максимални 100, на състезанието „Аз и цифрите” имаше 45 точки от максимални 50. На състезанието „Аз и буквите” имаше 42 точки от максимални 50.

Мислех да напиша един абзац „Кой какво ни казал за детето през годините”, но може би е по-добре да го пропусна. Най-важното е вярата в детето, заниманията с него. Когато майката е усетила, че с детето може да се работи, тя ще намери път и помощници.

И за край няколко снимки от тетрадките.

Първите 3 снимки са препис на приказката Корабчето. Сама изяви желание да я препише и 2 дена си пазеше химикалката, защото трябвало само с една да се пише, да не стане шарено. Последните две страници са работа в клас и има „Отлично“ за тях.

Blog Stats

  • 125,772 hits
%d bloggers like this: