Надеждата и опита

За емоциите, последният свързващ елемент

Posted on: септември 14, 2011

Когато започнах да пиша в блога, търсех път в развитието на детето в периода 3-7 години. Мечтаех към седмата година да спра да пиша, да нямам притеснения, свързани с ранното развитие.
През септември месец дъщеря ни става на 7 години, училището е на прага. Чувствам, че е готова за училище, имам вяра и оптимизъм за предстоящата първа учебна година.

През лятото срещнахме една от терапевтките на дъщеря ми, която работеше с нея в периода 3-4 годишна възраст. Аз споделих, че детето много дълго време е помнело някои техни съвместни занимания, а тя ми отговори „Да, защото беше свързано с емоцията“ . И думата „емоции“ се появи като свързващ елемент във всички определяни от мен като успешни занимания.

Нашите терапии и занимания по израстването протекоха в следната последователност: Тръгнахме на логопед за ранна възраст преди да навърши 2 години. Имах оптимизъм, че детето ще навакса за 1-2 години, че към 4-тата година ще е настигнала връстниците си. Посещенията ни при логопедите бяха с нормална интензивност 2 пъти седмично с прекъсвания в най-студените и най-горещи месеци, знаех че работим с най-опитните по това време специалисти. Надявах се на добри резултати, защото още след първите 1-2 месеца занимания, детето показа че учи. Ние в къщи се упражнявахме и тя овладяваше повечето упражнения. Много ценно беше, че детето получи първоначално ограмотяване и специалистите ми показаха как да работя с детето. Дойде 4-тата година и дъщеря ми нямаше забележителни успехи, беше започнала да отговаря на въпросите „Какво е това“, почти нямаше друга комуникация с нас. И тогава се изправих пред предизвикателството какво да правя – единят път беше да увеличим заниманията, да се надявам, че като се научи да реже с ножичка ще започне да разговаря с нас… евентуално логопедична градина или ресурсен учител. Не ми се искаше да поемам по този път, защото го бяхме вървели 2 години, а резултатите бяха средна работа.

Има и една разлика между терапия 2-4 години и терапия 4-6 години. При малките деца всички са склонни да изчакват – днес наредило пъзел – викаме „браво“, утре казало „му-уу“, радваме се. Но след 4-тата година трябва да има сериозен скок в говора и общуването. Имам позната добра учителка и когато се чудех в каква детска градина да записвам детето и после в какво училище, тя ми каза „Да видим до пет и половина години дали ще развие свободен говор и ще преценим за училището“ Много са важни годините от 4-6, като чели по-важни и от ранното развитие 2 – 4 години.

Трите допълнителни неща, на които наблегнах:

Реших, че спорта и изкуствата са нещо изпитано във времето, помогнало на много хора. Ще цитирам написаното сайта http://www.artsntherapy.com/ – „Арт терапията ни учи как отново да станем деца, да си позволяваме мислене «извън формата», да развиваме въображението си, способността си да се учудваме и да се радваме, спонтанността си. Използваме изкуството като начин да дадем ход на чувствата си, като начин да се разтушим, да се позабавляваме и може би – да видим себе си.“ В постинга Няколко занимания за ранно детско развитие съм описала заниманията ни.

Арт терапията не е нещо скъпо или екзотично, изисква да подберете занимания подходящи за възможностите на детето, да ги правите заедно, да сте спокойни и да изграждате връзки с детето по време на заниманията, да го научавате неусетно на нови неща.

От както дъщеря ми като бебе беше на рехабилитации в болницата по ДЦП не ми даваше мира коментарите „Ами централен мозък, не можем да влиаем на развититето му“. Мисля, че с храна и добавки може да се повлиае. Не мога да кажа, че наученото и приложеното на двете биохимични конференции са направили „самостоятелно чудо“, но определено през времето на прием на витамини и добавки дъщеря ми прояваваше нови умения и учеше по-добре. И дано с времето тази област се разбере и прилага още по-ефикасно. Мнението ми за първата биохимична конференция и за втората биохимична конференция.

В процеса на учене открих, че програмите за българските детски градини са много добри, исках това да научи и преживее детето ми през периода до училище, попаднахме на добра градина от третият опит, но търсетето си заслужаваше.

Почувствах, че съм на прав път, когато психоложката в ателие Шмиргела ми каза при първото ни посещение за тогавашният сезон, малко след 6-тата година на детето: „ Не знам къде сте ходили и какво сте правили, но тя е коренно променена, тя е комуникативна“.

И през цялото време гледах детето да е щастливо, да има положителни емоции. Не винаги ми беше възможно, имаше много тръшканици, посещения на места, които я изнервяха. Важен е баланса, след пероид на натоварване, детето да получи успокоение. Когато беше щастлива походката и беше отпусната, когато беше притеснена, ходеше на пръсти. Това го бях видяла аз като майка, когато отивахме на консултация при специалист се виждаше голямо дете, което ходи на пръсти и подхвърляните предположения за тази особеност не бяха успокоителни.

Наскоро гледах рисунките на човек в последните 2 години, вижда се израстването. Гледах картините от кръжока при госпожа Раличка, всички образи са пълни с цветове. Гледах балетната постановка на една от любимите детски приказки на голяма сцена в кварталното ни читалище. Участваха всички групи от балетното студио, представлението не отстъпваше на детските представления в Операта. И дъщеря ми участваше като всяко друго дете, сред всичките шумове, организации, костюми. Мисля, че е подготвена достатъчно за първи клас. Запознахме се, харесахме госпожата й и сме изпълнени с вяра и оптимизъм.

На добър път!

Това е последната картичка. Реши да ми я направи спонтано след една щастлива съвместна игра на сладкарница. Много ме радва, че вече сме почти еднакви по височина.

И изложба на картините от кръжока по рисувате

Blog Stats

  • 125,772 hits
%d bloggers like this: